Незабравена история

Нели Жданова беше озадачена. Всъщност не – Нели Жданова беше шокирана! Защо ли? Изцяло заради радиацията. След като отвори скърцащата, ръждясала врата, Нели колебливо пристъпи в най-необитаемото и най-опасно място на планетата. И установи, че не е сама… Нека обясня: 

Йонизиращата радиация е едно от най-унищожителните неща във Вселената. Тя минава през тъканите, разкъсва клетките, декомпозира плътта, прониква дълбоко, дълбоко чак в костния мозък, дъвче молекули, плюе тумори и разгражда всичко – дори самия код, от който сме направени. Тя на практика ни изгаря отвътре навън. Ненаситна, безизразна, невидима пелена от неистова енергия, радиацията отказва да си тръгне дори след разрухата и в продължение на хиляди години става част от материята, която е покосила. До ден днешен тялото на гениалната Мария Кюри излъчва смъртоносна радиация и е погребано в оловен ковчег. Мебелите от дома ѝ, записките ѝ, дори готварските ѝ книги са радиоактивни и се пазят в специални херметизирани контейнери. 

Вътрешните органи на руския дисидент Александър Литвиненко бяха буквално изпържени от една-единствена прашинка от открития от Мария Кюри полоний 210.Стотици хиляди бяха покосени от радиационното излъчване, освободено от атомните бомби, разрушили Хирошима и Нагасаки.Така че съвсем разбираемо микробиоложката от Украинската академия на науките Нели Жданова бе шокирана. След няколко месеца ще се навършат 40 години от кошмарната авария в Чернобил. Но Нели настоя да изследва района на експлозията още през 1997-а. Това, което я изуми, бе едно странно живо същество, на което се натъкна в близост до саркофага на реактора. То не само не бе разложено от радиацията, а сякаш се надсмиваше над нея. Сякаш... процъфтяваше в нейно присъствие. Не само не бягаше от смъртоносните частици, то се протягаше към тях.

Съществото се нарича Cladosporium sphaerospermum – упорита, неуморна, тъмна на цвят плесен, която днес  напълно е колонизирала този изоставен свят. Жданова регистрирала, че плесента пълзяла в посока на отровата, катерила се дори по вътрешните стени и ставала толкова по-пищна, колкото по-близко се намирала до източника на радиация. Да, знам какво мислите... И сте напълно прави – плесента буквално се ХРАНЕЛА с най-смъртоносната напитка на Вселената!


Ние все още не разбираме напълно радиацията. Това, което знаем със сигурност, е, че без протекцията на магнитното поле, в което е опакована Земята, целият органичен живот щеше да бъде превърнат в една голяма, димяща мешана скара. Космическата радиация е свиреп поток от протони, който пристига със скоростта на светлината от Слънцето и други звезди – някои от тях дори извън нашата галактика. Лишени от невидимия щит на магнитосферата, хората, пътуващи в Космоса, са особено уязвими. На този етап технологиите и материалите, използвани за защита на космоплавателите, са доста примитивни. И може би затова НАСА изпрати мистериозната чернобилската плесен на Международната космическа станция, без да знае какво да очаква. Оказа се, че подложена на галактическа космическа радиация, плесента расте още по-бързо. Щом тя абсорбира радиация, възможно ли е, запитаха се учените, да внедрим тази радиотропна растителност в стените на космическите кораби? Да нанесем слой от органична материя като противорадиационна броня под техните метални черупки? 

Не е ли странно, че въобще можем да водим този разговор? Колко зашеметяващо бързо се развиха технологиите! В продължение на хилядолетия прогресът на човечеството се измерваше в пълзене. В последните десетилетия обаче всичко се развива в шеметни скокове. 

Трудно ни е дори да си поемем дъх. Ето че вече говорим за изкуствен общ интелект, за холограмни емисии, мозъчни импланти и ваканции в Космоса. Замислете се само, че в началото на века, в който много от нас са родени, не e имало радио, телевизия, домашни телефони, антибиотици, самолети. Не е имало дори автомобили. На триколката на Карл Бенц се е гледало като на ексцентричност.

По това време целият свят е бил под магията на... велосипеда. Да, не кой знае колко отдавна почти всеки човек се е носел по прашните улици и пътища, въртейки педали. Семпла верижна предавка, малко равновесие и една-единствена човешка сила били в състояние да развият впечатляваща скорост. Хората по целия свят били пленени от идеята за бързина, ефикасност, мобилност и независимост. Ако към това прибавим и прозрението, че не е необходимо да храниш колелото си със сено, настъпилата златна ера на велосипеда е повече от логична. Също така логично е, че колоезденето става най-популярният спорт в света. Нито футболът, нито бейзболът, нито олимпийските игри, нито ръгби, нито бокс, нито новосъздаденият баскетбол можели да се доближат до психозата, предизвикана от спиращите дъха велосипедни гонки. Внушителни колодруми с трибуни за десетки хиляди зрители поникнали като бетонни катедрали от Лондон и Париж, през Ню Йорк и чак до Сидни, а колосите на спринта – Артур Зимерман в САЩ и Едмънд Жаклин във Франция, били най-големите идоли за милионите фенове на спорта по целия свят.И в този момент... в този момент се появил малкият, скромен, но непримирим герой на точно този разказ. Някой ден щял да стане най-великият спортист на света. Щял да пълни стадионите на три континента. Лицето му щяло да се взира в очите на всеки човек от първите страници на вестниците. Щял да бъде обожаван. И след това... напълно забравен. Наричал се Маршъл Тейлър. Винаги съм вярвал, че някой ден хората ще имат повод да се взрат назад във времето и да потърсят именно неговата история. За добро или лошо, днес този повод се оказа радиацията. Но всяко нещо с времето си... Семейството на Маршъл  било много, много бедно. Израснал в недоимък, с малко храна и с нула играчки в най-бедния квартал на Индианаполис. Но имал късмета да се сближи с детето на богато семейство.

Благодарение на него получил достъп до велосипед.
И бързо установил, че между него и двуколесното изобретение съществува почти свръхестествена връзка. На всеки негов натиск върху педалите велосипедът отвръщал с неприкрит ентусиазъм... с опияняваща тяга. Момчето било като сраснато с машината. То не я управлявало, а я усещало с всеки свой невръстен мускул. Предчувствало нейните движения и капризи като  танцов партньор. Маршъл обичал колелото и колелото му отвръщало със същото. 

Момчето разполагало с рядко равновесие и гъвкавост и се научило да прави изумителни каскади върху велосипеда. Понякога се носел по улицата, стоейки прав на един крак върху седалката; понякога правел стойка на ръце върху дръжките; понякога яхвал колелото със скок и пирует над рамката. Един ден собственикът на магазин за ремонт на велосипеди на име Том Хей видял зашеметяващата му акробатика и онемял. „Момче, ще ти плащам шест долара на седмица, за да чистиш работилницата и веднъж на ден да ги правиш тези магьосничества пред магазина.”  Маршъл приел, но циркаджийските номера станали толкова популярни, че се налагало да идва полиция, за да разпръсква огромната тълпа от насъбрали се зрители. 

По време на спектакъла момчето слагало старата военна униформа на баща си, който бил ветеран от Гражданската война. Така получил и прякора, с който щял да бъде познат из целия свят – Мейджър (Майорът).

Но Майорът всъщност все още бил едно доста крехко на вид 11-годишно дете. Същото лято собственикът решил, ей така на майтап, да включи момчето в 16-километрово състезание срещу стотици от най-добрите велосипедисти на Индианаполис. И Том, и съперниците му, и целият град, и самият Маршъл били шокирани, когато, напълно изтощено, момчето пресякло финалната лента преди всички останали. Секунди по-късно... изпаднало в безсъзнание. 
Когато се свестил, на ревера му бил закачен златен медал и той се втурнал в барачката, в която живеели, за да го покаже на майка си. Тя първо се разсмяла невярваща, а след това се разридала от щастие.

Месец по-късно невръстният Маршъл бил включен в престижна гонка в щата Илинойс срещу най-добрите 16-годишни колоездачи в страната. 11-годишният Тейлър губи първото място с по-малко от метър, но печели сърцата на зрителите и пресата. Още по-важно е, че в този ден той е забелязан от бившия шампион на Америка и настоящ собственик на фабрика за велосипеди Бърди Мънгър. Омагьосан от майсторството на хлапето, той става негов покровител, треньор и спонсор. „Помнете ми думите – казал Мънгър – някой ден това момче ще бъде най-бързият колоездач в историята. Някой ден то ще бъде световен шампион.”

И момчето започва да печели. Състезание след състезание, гонка след гонка. Дълги, средни и къси дистанции. Но най-вече къси. Спринтът е любимата му дисциплина. Печели със стил, тактика, сила и хладнокръвие. Често надпреварата започва и Тейлър целенасочено изостава. Но съперниците му знаят от горчив опит, че стартовият пистолет е запалил някъде дълбоко в мускулите му фитила на пръчка с динамит. Експлозията е неизбежна. Стотина метра преди финалната лента динамитът избухва и Маршъл изригва като снаряд, оставяйки всички зад себе си. Славата на Майора се разнася по цяла Америка. Колодрумите се пълнят до пръсване. Хиляди остават навън и се катерят по дърветата, за да зърнат поредното му геройство.Велосипедистът Тейлър е непобедим, но човекът Тейлър е не по-малко вдъхновяващ. Той печели с достойнство, спортсменство и благородство. Общата му култура е забележителна. Речникът – шекспиров. Служи си свободно с три езика, свири на пиано и цигулка и в свободното си време пише поезия. Фин, дори изтънчен, младежът е винаги изпълнен с уважение към съперниците си, въпреки че те често не го заслужават. 

Разяждани от завист, останалите колоездачи го ненавиждат. Опитват се по всякакъв начин да му забранят да се състезава. Организират опасни пистови коалиции срещу него. Искат да го елиминират, наранят, контузят, дори... убият.Преди началото на едно 120-километрово шосейно състезание Бърди Мънгър дори се наложило да скрие Маршъл в храст и той изскочил на стартовата линия секунди преди началния сигнал. В противен случай всички участващи щели да напуснат състезанието.


Без да имат време да реагират, съперниците му побеснели и го обсипали с хули и псувни, докато въртели педалите. Крещели му, че ако не се откаже на момента, ще плати с живота си. „Казах си, че ако е дошъл моят час, ще го посрещна с достойнство, но няма да се откажа”, заявил Тейлър. Младежът скочил върху педалите, за да задмине цялата група, и няколко от тях се опитали да го бутнат от колелото, докато прелитал покрай тях на висока скорост. Маршъл някак си успял да се задържи на седалката и се откъснал от пелотона. Движен изцяло от инстинкта за самосъхранение, решил да вдигне оборотите и да кара като обезумял до самия край. Спечелил състезанието и оттогава вече избягвал шосейните надпревари, където покушението върху живота му било далеч по-лесно, отколкото пред очите на хиляди зрители на колодрума.

Но защо всъщност Мейджър Тейлър бил толкова ненавиждан? Дали наистина от спортна злоба, от завист... или от нещо друго? Има, разбира се, и злоба, и завист, но в сърцевината на омразата било именно онова „нещо друго“. Нещо, наречено меланин. Той е една от най-находчивите дантели в преждата на еволюцията. Изобретила го е малко по малко, след като е разбрала, че слънчевите лъчи могат да сеят както живот, така и смърт. Еволюцията е трябвало да ни предпази някак си от ултравиолетовия спектър, така че старата тъкачка на естествен подбор ни е дарила с милиони малки фабрики, наречени меланоцити. Разположени по повърхността на тялото, в косата и очите, те произвеждат неуморно най-надеждния слънцезащитен крем – меланин.

Без този вълшебен пигмент хората стават лесна плячка на слънцето. Всички имаме еднакъв брой меланоцити. Но те секретират различно количество меланин в зависимост от това колко сме изложени на слънцето. Именно той е причината да почерняваме. Повече слънце – повече меланин. Повече меланин – по-тъмна кожа. Преди 50-60 хиляди години цялото човечество е обитавало само един континент – Африка. Малко по малко сме се разпръснали и колкото повече се отдалечавали от екватора тези първи емигранти, толкова по-малко меланин е бил нужен за тяхната кожа. Ще отнеме хиляди години, но ако се изнесете да живеете в Уганда, да кажем, бъдещите ви наследници ще имат черна кожа.

Като кожата на великия Маршъл Мейджър Тейлър. Да, той бил ненавиждан, обиждан, нараняван физически и психически от началото до края на живота си просто защото имал повече меланин в кожата си. Гражданската война в Щатите не сложила край на расизма. В някои отношения дори го изострила. Маршъл не е можел да се състезава в южните щати. Просто не го допускали, а често дори смятащите се за напредничави северни градове го третирали като животно. Отказвали да му дадат стая в хотелите и да му сервират храна в ресторантите. Това правело участиeтo му в състезания много трудно. Често заставал на стартовата линия ненахранен и недоспал. И въпреки всичко биел, биел, биел всички наред! 

Междувременно заплахите за живота му продължавали: както анонимни, така и от другите колоездачи. Омразата била дълбоко втъкана дори в родния му Индианаполис, където му било забранено да влиза в залата за фитнес и през зимата тренирал във фабриката. В крайна сметка Мънгър, който му бил станал като втори баща, го убедил и двамата да избягат на изток от предразсъдъците – в прогресивния град Устър, щата Масачузетс.
Тук Маршъл започнал да се подготвя с маниакална всеотдайност, посвещавайки 313 дни в годината на изнурителни тренировки и колоездене. Останалите 52 били неделите, в които християнската му религия не позволявала да се състезава.

„Вестниците пишат, че печеля с лекота –  казал веднъж Маршъл – но това е толкова далеч от действителността.” Да, истината е, че нисичкият Тейлър работел с мъчителна педантичност върху себе си. Ваял като скулптор всяко свое мускулно влакно. Изучавал човешката физиология. Изчислявал всяка калория в диетата си. Вдигал тежести и играел бокс, за да тренира скоростта, дишането и рефлексите си. Използвал дори интервални тренировки дълго преди те бъдат формулирани като методология. Маршъл не печелел с лекота. Той печелел, защото тренирал десет пъти повече от другите. 

Шампионатът на Съединените щати се решавал от събраните точки от конкретни състезания. Маршъл не можел да участва в много от тях заради споменатия меланин в кожата. Самата лига била управлявана от расисти, които ненавиждали чернокожия колоездач. Ако спечелел с по-малко от метър, съдиите отсъждали победа за съперника му.И не било достатъчно да бъде по-добър от всички. Трябвало да бъде по-добър от всички, взети заедно. Защото те работели в конспиративен синхрон само срещу него. Всеки път, в който яхвал велосипеда си, Тейлър рискувал живота си. Останалите колоездачи го удряли, блъскали, засичали. Един ден вестник „Ню Йорк сън” излязъл със заглавие: „Животът на Мейджър Тейлър е в опасност”.

Единствената причина да оцелее след бруталните атаки на съперниците си било свръхестественото му равновесие, придобито по време на акробатичните му каскади от детството.Един ден, след състезание пред 25 хиляди зрители, класиралият се след него Уилям Бекер го напада в гръб, грабва го за гърлото и започва да го души. Маршъл губи съзнание. Сред шокираната публика се разнася шепот, че Тейлър е мъртъв. Бърди Мънгър се втурва към безжизненото му тяло и го спасява с 15-минутно изкуствено дишане. Вместо да накаже нападателя му с елиминиране, лигата го глобява с 50 долара. 

Един от любимите похвати на опонентите му бил да го вкарат в „джоб” – капан във вътрешната страна на пистата, от който било почти невъзможно да се излезе. Почти. Тейлър притежавал нечовешка експлозивност. Този демараж, съчетан с гъвкавост, интелект и котешки инстинкти, му помагал да се измъква от невъзможни положения. Било много трудно да бъде вкаран в „джоб”, но дори когато това станело, той намирал миниатюрни пролуки и в най-неочаквания момент изсвистявал през тях, оставяйки съперниците си озадачени и безпомощни. Публиката полудявала. Трибуните били като омагьосани от него. Не че били лишени от расизъм. Просто не можели да си позволят да пропуснат следващото чудо на Мейджър Тейлър. Той бил събитие. Атракция. Мачкал рекорд след рекорд. Печелел почти всяко състезание. Имал аура. Като Али, Джордан, Кобе. Пресата започнала да го нарича Aбаносовата мълния.Трикратният шампион на САЩ Еди Болд заявявал многократно, че да се състезава с такава „чернилка” било под достойнството му и щяло да накърни социалния му статут. Истината е, че Болд се страхувал от Маршъл. Така както се страхували всичките му съперници. Не искали да се изправят срещу него, но... в Америка всичко е търсене и предлагане. Публиката… Консуматорите искали Тейлър и в крайна сметка останалите колоездачи начело с Еди Болд имали изключителното неудоволствие да бъдат бити като боксови круши от Абаносовата светкавица. През септември 1899-а Маршъл е поканен на Световното първенство в Монреал, където изпепелява конкуренцията и става първият чернокож американец световен шампион в какъвто и да било спорт. Когато след победата му прозвучал американският химн, Мейджър Тейлър настръхнал. „Почувствах се толкова горд. Всъщност в този момент се почувствах повече като американец, отколкото когато съм в Америка.”

След като се прибрал в САЩ, Мейджър разпердушинил поредица световни рекорди в спринта, след което... ги счупил отново... и отново. Сега вече за него започнали да говорят по целия свят. За разлика от американските колоездачи, легендарният шампион на Франция Едмънд Жаклин заявил, че повече от всичко иска да се сблъска с Маршъл на пистата. Мейджър Тейлър трупал глобална слава и много пари. Продължавал да се самоусъвършенства, да композира музика, да се занимава с фотография и да твори поезия. Гордеел се с това, че не близвал и капка алкохол и никога не бил палил цигара. Въпреки ругатните, отправяни срещу него от всички страни, той самият смятал, че дори една нецензурна дума, изречена от него самия, би била проява на безсилие. Бил аристократично елегантен, винаги безупречно облечен в скъпи, перфектно изгладени костюми. Дрехите му седели по особен начин: така, сякаш били директно изваяни върху мускулестото му тяло от длетото на Бернини. Уж бил нисичък, но казват, че когато ходел, изглеждал висок. Може би заради гордата осанка, а може би заради нещо дълбоко вътре в него. Той просто излъчвал благородство. 

Но това не било достатъчно и дори градът, който уж го бе приел като свой и чието име бе прославил, не можел да се примири с количеството меланин в кожата му. За да купи двуетажна къща в хубав квартал в Устър, Маршъл трябвало да използва подставено лице. Когато разбрали, че собственикът всъщност е чернокож, заможните му съседи възроптали и се опитали да го изгонят. Явно нито успехите, нито парите, нито славата, нито характерът можели да компенсират цвета на неговата кожа.

Огорчен, но непоклатим, Маршъл взел под ръка младата си съпруга Дейзи и се нанесъл в новия дом, построен в непосредствено съседство до омразата.Малко по-късно Тейлър се качва на кораба „СС Кайзер Вилхелм дер Гросе” и се отправя отвъд океана, към епицентъра на световното колоездене, за да изпълни желанието на великия Едмънд Жаклин. Турнето му в Европа трябвало да го сблъска не само с легендарния французин, но и с най-добрите спринтьори на Стария континент. Когато пристига в Париж, Маршъл е изумен. Лицето му е навсякъде: по първите страници на вестници и списания, по афиши, реклами и обяви. Настаняват го в най-скъпия парижки хотел. По цял ден е следван по петите от журналисти и обожатели. Дейзи му изпраща картичка, но тъй като не знаела адреса, просто написала: „Франция. Париж. За Мейджър Тейлър – най-великия колоездач на света.” Картичката била доставена.В продължение на два месеца Тейлър обикаля Европа, за да се състезава срещу най-добрите велосипедисти в Дания, Германия, Белгия, Италия, Швейцария и Франция. Този изнурителен тур е меко казано триумфален и му носи невероятните 42 победи, включително над смятания за непобедим Едмънд Жаклин! Сблъсъкът на Маршъл с французина събира 30-хилядна публика на „Парк де Пренс”. Поне още 20 хиляди остават без билети извън стадиона. 

Може спокойно да се каже, че в този момент Маршъл Мейджър Тейлър е най-известният спортист в света.

Колоездачът се завърнал в Щатите, където продължил да чупи рекорди и да побеждава съперниците си. Нямало обаче как да победи омразата. Все по-често му отказвали хотелски стаи, храна в ресторанта, а понякога дори и чаша вода в обикновена лавка. Еди Болд създава профсъюз на велосипедистите, става негов председател и като такъв прави опит да отлъчи Маршъл от колоезденето. Обезверен, Тейлър решава да приеме договор за серия от гонки срещу най-добрите спринтьори на Австралия. Този път съпругатa му Дейзи идва с него. Когато си купуват билети за кораба „Вентура” от пристанището на Сан Франциско, продавачът на гишето ги предупреждава, че в Австралия се шири по-голям расизъм, отколкото дори в Америка, и че там ще бъдат подложени на жестока дискриминация. Толкова ги наплашил, че ако не бил обвързан с договор, Маршъл щял да се откаже от пътуването. Все пак купили билетите, след което останали да спят изгладнели и измръзнали на улицата пред пристанището. Нито един хотел в Сан Франциско не им позволил да наемат стая. Нито един ресторант не склонил да им сервира.

След един месец плаване корабът най-после се приближил до залива на Сидни. Крайно притеснени, Маршъл и Дейзи излезли на палубата и се натъкнали на изумителна гледка. Стотици лодки подскачали по вълните на залива. Цяла армада! Оказва се, че в продължение на седмици местните вестниците са тръбяли за предстоящото пристигане на великия спортист и сега хиляди австралийци били излезли в океана, за да посрещнат героя си. Много от корабчетата развявали американското знаме в негова чест. От лодките се носели викове: „Тей-лър! Тей-лър! Добре дошъл, Мейджър Тейлър!”.

„В този момент – спомня си по късно Маршъл – се разплаках. Нямаше сила на този свят, която да спре сълзите ми.”

На пристанището Тейлър и Дейзи били посрещнати от хиляди фенове, кмета на Сидни и огромна глутница журналисти. Тейлър дал пресконференция още преди да слезе от кораба. Били настанени в президентския апартамент на хотел „Метропол”. През следващите месеци Маршъл се състезавал в Сидни, Мелбърн и Аделаида пред стотици хиляди зрители и навсякъде го третирали като кралска особа. Въпреки надмощието му над най-добрите спринтьори в страната той спечелил сърцата на австралийците със своето спортсменство, достойнство и класа. И Мейджър, и Дейзи били покорени от Австралия и неподправената добрина на нейните жители. Дъщеря им се родила в най-големия австралийски град. Нарекли я Сидни. 

Най-опасният съперник на Маршъл в Австралия бил снажният шампион на страната Дон Уокър. Двамата станали неразделни приятели и Тейлър го убедил да се присъедини към тях на връщане, за да му покаже родината си. Когато Дон, Маршъл, Дейзи и новороденото бебе пристигнали в Сан Франциско, отново всички хотели и ресторанти отказали да ги обслужат. Накрая австралиецът влязъл сам в ресторант, поръчал храна за всички, платил я и когато яденето пристигнало, дал знак на семейството, което чакало навън, да влязат в ресторанта и да седнат на масата. Сервитьорите и клиентите били бесни, но нямало какво да направят. 

Понеже не ги пуснали в хотел, взели нощния влак за Ню Йорк. Дон Уокър бил изумен: „Това ли е тази Америка, която ми хвалеше? Ти я прославяш, а тя те третира по този начин?! Не мога да разбера въобще защо искаше да се върнеш”.

През следващите години нещата започнали да се влошават.
В продължение на десетилетия Маршъл попивал мълчаливо омразата, бутилирал я в сърцето си и я канализирал в мускулите си. Вместо да отговаря на ругатните с ругатни, той отговарял с педалите си. Но годините на психически и физически тормоз започнали да се отразяват върху здравето му. След толкова блъскания и събаряния по пистите Тейлър бил съсипан от контузии, сътресения на мозъка и болки в прешлените и ставите. Преживява и тежка психическа криза, която го вади с месеци от състезания и тренировки. Малко по малко възрастта, контузиите и тежкото минало започнали да надделяват.  

Междувременно автомобилите превзели градове, улици и пътища. Златната ера на велосипеда била в края си. След завършването на забележителната си кариера Маршъл става жертва на една до болка позната история. Около него започват да гравитират неизбежните маскирани като приятели хищници, привлечени от спестяванията му. Роднини и познати взимали пари „назаем”, мошеници го въвличали в обречени бизнес инвестиции, а и църквата му не преставала да чука на вратата за дарения.

Годините се търкаляли. Спомените за подвизите му избледнявали. Старите приятели изчезнали. Постепенно Маршъл останал без никакви средства. Наложило се да продаде къщата, за да погаси дълговете си. За да могат да оцелеят, Дейзи и Сидни отишли да живеят при роднини в Ню Йорк. Семейството се рaзпаднало. Останал съвсем сам, с разклатено здраве, без дом и без пари, бившият шампион се добрал до Чикаго и се нанесъл в приют за бедни. 

Нямал почти нищо: само старите си дрехи и стотина копия от една книга. Бил вложил последните си долари в самопубликуването на своята автобиография. Нарекъл книгата „Най-бързият колоездач в света”. Ходел от дом на дом, от магазин на магазин, от ресторант на ресторант... Чукал по вратите и казвал: „Аз съм Мейджър Тейлър. Това е моята история. Купете я, защото тя ще ви вдъхнови. Ще ви помогне да откриете шампиона в себе си”.

Продавал я за $3.50, но Голямата депресия била съсипала американската икономика и никой не можел да си позволи да купи книга за световен шампион отпреди 30 години. Често го виждали да върви бавно по вледенените чикагски улици. Бил съсипан от артрит, глад и болести, но вървял с високо вдигната глава. Казват, че въпреки че бил облечен в овехтели дрехи, те му седели безупречно и по особен начин: така, сякаш били директно изваяни върху изстрадалото му шампионско тяло от длетото на Бернини. Може би заради гордата осанка, а може би заради нещо дълбоко вътре в него, той продължавал да излъчва благородство. 

Прочетох два пъти автобиографията на Тейлър и не успях да намеря една лоша дума отправена към недостойните му съперници. В края е написал следното: „В голямото надбягване, наречено живот, аз винаги се стремях да давам най-доброто от себе си. Животът е твърде кратък, за да го прекарате с горчивина в сърцето си.”Наистина, в продължение на много години Маршъл успявал да потисне горчивината. Да превъзмогне омразата с достойнство. Дори да я използва като гориво. Но обемът на дори най-голямото сърце има своите граници. И след като цял живот се опитвало да изтласква от себе си омразата, то в крайна сметка трябвало да понесе последствията. Великият Маршъл Мейджър Тейлър издъхва едва 53-годишен в болница за бездомни в Чикаго от сърдечна недостатъчност. Никой не дошъл да прибере тялото и то било погребано в безименен гроб. Само след броени години ни очаква първата мисия на човечеството до друга планета. Илон Мъск твърди, че е време да станем интерпланетарна раса. Но това е невъзможно без защита от радиацията както в открития Космос, така и на безмагнитния Марс. И сега, съвсем сериозно, както екипът на Илон Мъск, така и учените от НАСА гледат на страннaтa чернобилскa плесен, която се храни с радиация, като на реална възможност за решаване на един смъртоносен проблем. 

Понеже е лека за транспортация, обмислят да я нанесат като защитен слой в изолацията на космическите кораби и дори върху стените на бъдещите постройки на Червената планета.Но какво точно прави този свръхсилен организъм толкова неунищожим? Учените решили да го изследват на молекулярно ниво и да изолират активната съставка. За тяхна изненада това се оказало просто огромно количество концентриран меланин. Да, естественият пигмент, който всички ние носим в кожата си вече милиони години, е недосегаем дори за космическата радиация. Той дори се храни с нея. Иронията, която явно е любимата играчка на Вселената, е очевидна: същият този меланин, който поглъща радиацията, се оказва предпочитаната храна на друг вид разрушителна радиация. 

Тя не пристига от Слънцето или от друга галактика. Тя е в нас самите. Рожба на страха от другите и неговата първа братовчедка – омразата. Тя минава през тъканите на човещинатa, разкъсва клетките на здравия разум, прониква дълбоко, дълбоко чак в костния мозък на нашата същност и разгражда всичко – дори самия код, който ни прави хора. 
Технологиите се развиват толкова бързо, нали? Вече рециклираме ракети носители, имаме светкавичен интернет на Северния полюс, телефони, които знаят квантова механика, и таксита без таксиметрови шофьори. Защо тогава сега, четвърт век след началото на двайсет и първото столетие, се ровим в предразсъдъците от миналото в търсене на нещо разрушително? 

Ясно е защо. Защото един тънък слой от обществото иска да ни превърне в милиарди малки фабрики, произвеждащи радиация на омразата. Защото без алгоритмите на разделението теоремата на деспотизма остава недоказана. Когато ни е страх от хората, които не приличат точно на нас, не мислят точно като нас, не вярват точно като нас, ние ставаме далеч по-лесни за управление и манипулация. Страх! Той толкова лесно може да бъде опакован в олово и изстрелян в посочената от някого невинна мишена. 

И ето че днес има огромна индустрия, посветена на омразата. Тя е по-организирана, отколкото си мислим. Тя използва психология, бихевиоризъм, мозъчни тръстове и изкуствен интелект. Тя ни вкарва в лабиринт от асоциални медии, конспиративни подкасти, дезинформация и токсични интернет общества. Обещава ни обща кауза и защита от „онези другите”, след което се превива от смях по пътя към банката. Тя знае, че изгубени в нейния допаминов увеселителен парк, ние не забелязваме, че всички сме просто хора и че противоречията ни са изкуствено синтезирани в зловеща лаборатория. 

Ще попитате защо ви разказах тази тъжна история точно по Коледа… В продължение на десетилетия великият колоездач бе напълно забравен от света. Хората нямаха представа кой е. Но в последните години се случиха някои неочаквани неща. 

На централния площад в град Устър, недалече от дома, от който съгражданите му се опитаха да го изгонят, бе издигната негова красива статуя. Наблизо до нея отвори вратите си и нов музей, посветен на неговия забележителен живот и рекорди. PBS продуцира и излъчи документален филм. Преди няколко месеца мой добър приятел ме покани да се включа в нов колоездачен клуб в Канзас Сити. Клубът се казваше „Мейджър Тейлър”. Оказа се, че подобни клубове са поникнали из цялата страна. Тази есен губернаторката на Мичиган обяви, че отсега нататък в този щат 15 септември ще бъде официалният ден на Маршъл Тейлър. В Индианаполис бе учредено тридневно състезание, носещо неговото име. През юни във Вашингтон бе направено предложение да му бъде връчен посмъртно златният медал на американския Конгрес. 

Но защо всичко това се случва точно сега? Мислите ли, че е случайно? Не смятате ли, че това е реакция? Едно от доказателствата, че човечността има имунна система? Когато е под обстрел, когато е раздирана от войни, конфликти и безумия, тя активира антителата си.
Знаете ли, години след смъртта на легендарния колоездач тялото му бе ексхумирано от безименния гроб и положено на ново място след красива церемония. Поставена била и надгробна плоча, на която пишело следното: 
„Тук почива световният шампион по колоездене Маршъл Мейджър Тейлър. Въпреки превратностите той се извиси над всичко без капка омраза в сърцето си. Честен, храбър и набожен джентълмен и спортист. Гордост за човешката раса, който винаги влагаше най-доброто от себе си. Отпътувал, но незабравен.”

Незабравен... Аз не съм вярващ, но имам вяра в идеята за Коледа. Коледа е надежда. Надежда за ново начало. За разбирателство и хармония. За по-добър живот. За по-добър свят. Всъщност историята на Маршъл Тейлър е много повече от страдание. Тя отказа да застине във времето, изтръгна се от блатото на забравата и започна да пръска светлина в мрака. Като... коледна приказка. Светът сякаш усети, че има нужда точно от нея и точно сега. 

Да, вярно е: омразата има ресурси, инфраструктура, лоби, медии, пари. Ние какво имаме? О, ние имаме нещо много по-могъщо. Имаме себе си, своята свободна воля и ето тази малка, незабравена история. Тя е толкова необходима. Толкова коледна. Тя е нашият меланин срещу най-разрушителното облъчване. Тя иска да ни превърне в милиарди малки фабрики за добрина. И сякаш иска да ни каже: 

„Ето ме. Пристигнах, за да ви напомня, че някога е дишал на този свят човек на име Маршъл Мейджър Тейлър. Животът му не бил дълъг или лек. Но затова пък бил достоен, чист, забележителен живот. Той минал през него със смелост, сила и благородство, без лоша дума да се откъсне от устните му. И когато пресякъл голямата финална лента, се оказало, че в сърцето му няма място за омраза. Аз съм неговата история. Днес почуках на вашата врата и ако ми позволите, ще остана незабравена. Може дори да ви вдъхновя. Да ви помогна да откриете шампиона в себе си. Да ви предпазя от лъчите на омразата. Хора, Коледите ни на този свят не са кой знае колко много. Животът е твърде кратък. Твърде кратък, за да го прекарате с горчивина в сърцето си.”Бъдете здрави! Светла и весела Коледа и щастлива Нова Година! 

Автор: Иво Иванов, Канзас